Какво се разбира под „личен живот“?
„Личен живот“ е много широко понятие, което не може да бъде строго дефинирано. Личният живот, в контекста на правата на човека, се разбира като всички аспекти от живота и идентичността на дадено лице, както социални, така и физически. Така личният живот включва външен вид, сексуална ориентация, интереси, предпочитания, професионални и лични дейности, отношения с други хора - семейство, приятели и по-широк външен кръг, житейски избор, дом и кореспонденция. Казано просто, личният живот включва всички аспекти от начина на живот на човека или това, което човек смята за част от своята личност.
Има ли изключения?
Правото на личен живот не е абсолютно и следователно може да бъде обект на ограничения.
Европейската конвенция за правата на човека предвижда три критерия, които трябва да бъдат изпълнени, за да бъде ограничението законосъобразно:
1. Ограничението е предвидено от закона: в националното законодателство има разпоредба, позволяваща такова ограничение;
2. Ограничението е необходимо в едно демократично общество, за да:
- защити националната сигурност;
- защити обществената безопасност;
- защити икономическото благосъстояние на страната;
- предотврати безредици или престъпления;
- защити здравето или морала;
- защити правата и свободите на другите.
3. Ограничението е пропорционално (не повече от необходимото за постигане на преследваната цел).
Тези критерии също са общоприети и прилагани от други международни институции за правата на човека и следвани от много национални органи за вземане на решения.
Кой защитава това право?
Държавата е основният гарант за правата на човека. Задълженията й са две: отрицателни (задължения „да не прави“ нещо) и положителни (задължения „да прави“ нещо).
Отрицателното задължение включва въздържане от произволна намеса в личните дела на индивида. Положителното задължение е да гарантира зачитането на личния живот в отношенията на индивидите помежду им.
Международно признаване на това право
Това право е формулирано след края на Втората световна война, когато международната общност решава да установи общ стандарт за защита на основните права.
За тази цел през 1948 г. е приета Всеобщата декларация за правата на човека. Нейният член 12 гласи:
Hикой не трябва де бъде подлаган на произволна намеса в личния му живот, семейството, жилището и кореспонденцията, нито на посегателства върхy неговата чест и добро име. Bсеки човек има право на закрила от закона срещу подобна намеса или посегателства.
По-късно това право е включено в международни и регионални конвенции за правата на човека. Интересното е, че обхватът на това право се разширява с времето. Световната общност не можеше да си представи, че голям обем лична информация в крайна сметка ще бъде съхранявана виртуално. Обхватът на правото се разшири с развитието на съвременните технологии и вече включва и неприкосновеността на личния живот в Интернет.