Забрана на дискриминацията

Какво е дискриминация?

Дискриминация е налице, когато дадено лице е третирано по начин, различен от други лица в подобна ситуация поради определена характеристика, която лицето притежава, като раса, етнически произход, пол, език, религия или други.

Дискриминацията е забранена, защото противоречи на принципа на равното третиране, който е фундаментален за правата на човека.

Има три вида дискриминация:

1. Пряка

Налице е, когато лицето е пряко засегнато от разликата в третирането.

2. Непряка

Налице е, когато законът или политиката привидно се прилагат еднакво за всички и са неутрални (недискриминационни), но всъщност дискриминират определена група.

3. Дискриминация по асоциация

Налице е, когато дискриминационното третиране на едно лице се простира и върху друго лице, тясно свързано с него (напр. родител – дете).

Какви са възможните основания за дискриминация?

Списъкът не е изчерпателен и може да има дискриминация на различни основания. Най-често срещаните са:

  • Раса, етнически произход и цвят на кожата
  • Пол, социален пол и сексуална ориентация
  • Език
  • Религия
  • Политическо или друго мнение
  • Семеен или родителски статут
  • Имиграционен статут

Може ли дискриминацията да бъде оправдана?

Да, не всички случаи на дискриминация са забранени.

Разликата в третирането няма да представлява нарушение на правата на човека, ако има обективна и разумна обосновка и ако преследва легитимна цел (напр. защита на националната сигурност, възстановяване на мира или друго).

Съществува и концепция за положителна дискриминация – благоприятно третиране на групи, които традиционно са били незаконно дискриминирани (напр. етнически малцинства и жени).

пример В делото Андрле срещу Чешката република, Европейският съд по правата на човека установи, че по-ниска възраст за пенсиониране (57 или по-ниска) за жени, които са отгледали деца, в сравнение с тази за мъже (60 години) не е незаконна, тъй като законът има за цел „да компенсира фактическото неравенство между мъжете и жените“.

Кой защитава това право?

Тъй като държавата е основният гарант за правата на човека, тя трябва да следи за спазването на забраната за дискриминация.

Задълженията на държавата са две: отрицателни (задължения „да не прави“ нещо) и положителни (задължения „да прави“ нещо).

Отрицателното задължение изисква публичните органи да не извършват дискриминация на незаконни основания.

Положителното задължение изисква държавата да:

  • приема закони, които не са дискриминационни
  • забранява незаконната дискриминация
  • подсигури ефективно разследване на случаи, когато дадено лице е пострадало от неоправдано неблагоприятно отношение
  • коригиране по друг начин на фактическите неравенства, които съществуват в обществото (чрез подкрепа на традиционно по-уязвими или по-малко защитени групи)

Международно признаване на това право

Забраната за дискриминация произтича от принципа на равенството: всички хора се раждат свободни и равни. Всяка характеристика или статус на дадено лице не е основателна причина за неблагоприятно третиране.

Всеобщата декларация за правата на човека от 1948 г. гласи в член 7:

Bсички хора са равни пред закона и имат право, без каквато и да е дискриминация, на еднаква закрила от закона. Bсички хора имат право на еднаква защита срещу каквато и да е дискриминация, нарушаваща тази Декларация, както и срещу всяко подбуждане към дискриминация. 

Тази забрана се намира и във всички най-важни международни и регионални конвенции за правата на човека. Освен това, съществуват множество специализирани конвенции, които защитават от дискриминация различни уязвими групи като жени, хора с увреждания и работници мигранти.

В контекст

Източници

Последно обновяване 17/05/2024